Проза

Какво по дяволите

03 Юли 2011, 12:24 (последна корекция: 04 Юли 2011, 20:31)

14

Минаха няколко дни все по този начин. Ийън казва, че съм се подобрила. Баща му избягва да ми говори.
- Ийън, ще заведеш ли мен и маняка до манастира. Моля те!
- Теб и кой?
- Ицо.
- Наркоманчето?
- Вече не е такъв. Нали за това е затворен тук. Моля те!
- Баща ми не ви пуска ли?
- Не дава. Не знам защо.
- Добре, след обяда ме чакайте тук. Правя го заради теб, нали ти е ясно?
- Благодаря ти!
- Той щом е тук, за да спре наркотиците, ти осъзна ли ти защо си тук?
- За да те тормозя.
- Не се трудиш достатъчно.
- Ийън? Преди няколко вечери си спомних много неща от миналото ми.
- Така ли? Кажи ми ги.
- Не мога! Забравих ги. Няколко вечери ми се случва, но през деня нищо не помня.
- Може би трябва да ги записваш.
- Може би.
- Ще се срещнем по-късно. - целува ме по челото и излиза.
Оставам да лежа на леглото си дълго време. Появява се Елена.
- Ния, открих някои неща за теб.
- Намерила си тетрадките ми от втори клас?
- Моля?
- Шегувам се. Кажи?
- Случило се е нещо ужасно в семейството ви. Мисля, че някой е умрял. Не мога да кажа със сигурност. Нещо ужасно е било. И ти не си луда, просто.. не знам.
- Ели, не се обиждай, но в момента нямам много време и настроение за това. Ще ме извиниш ли, искам да отида да се разходя.
- Да. Извинявай, ако съм те уплашила. Може да съм объркала аз нещо. Ще проверя пак. Вземи си прашките, не ми трябват вече.
- Няма проблеми. Ще се видим после. Прашките ми?!
- Трябваха ми. - това момиче не е добре.
Излизам навън и търся Дик. Намирам го отново сам със слушалките на ушите си. Когато ме вижда, спира музиката си и се усмихва.
- Как е, маняче?
- Не мога да определя.
- Знаеш ли, че имам опасения, че някой снощи ни чу, като говорихме.
- Невъзможно.
- Така си мисля. Аз, като се върнах обратно към мъжките стаи, някой хлопна вратата преди да вляза.
- Сериозно?
- Не съм много сигурен, но така ми се стори. Ти не чу ли нещо?
- Не, а и не съм видяла отражение в прозореца. Ийън беше в стаята ми, може да е бил той... Не знам.
- Не знам и аз, но не искам планът да избягаме да се провали.
- Няма. Уредих днес Ийън да ни заведе до манастира. Може и там да си направим някаква схема.
- Да. Супер си. А какво е това на ръката ти?
- Не знам. Явно нещо пак е станало и съм изперкала. Сега естествено не помня.
- Ния?
- Да?
- Тече ти кръв от носа.
- Така ли? Това не ми се е случвало до сега.
- Май трябва да си полегнеш.
- Май да. Ще легна тук - изведнъж се чувствам много отпаднала и лягам на тревата до пейката. Дик отива някъде. Връща се след време с доктора.
Събуждам се след време на пейката.
- Ния?
- Да.. не ми е добре.
- Какво стана преди да заспиш?
- Не съм спала. Искам да спя сега. Много ми се спи.
- Заведете я в стаята й.
- Не искам там.
- Нали искаше да спиш?
- Не! Не искам да спя. - ставам и тръгвам. Без да знам къде. Просто тръгвам.
- Хей, новата! - виждам Мария, Марая,Маргарита или Рита. Все тая.
- Нещо искаш ли?
- На отворена ли се правиш?
- Аз ли? Виж се ти, зяпнала си като простит.. - лудата ме хваща и ме събаря на земята. Захапвам я за врата. Май това е прекалено.
Събуждам се в някаква тъмна стая.
- Ния, чуваш ли ме?
- Ийън, ти ли си?
- Да, аз съм. Дръпни се от вратата.
- Какво те кара да мислиш че съм на вратата? Това е Каспар.
- Моля те на започвай с шегите си пак. Мръдни се, защото ще разбия вратата.
- Просто питах... - в този момент Ийън връхлита в стаята с вратата. - Уоу, не знаех, че си толкова силен.
- Пак ли не помниш какво стана?
- Никаква идея нямам. Защо няма ток?
- Има ток.
- Защо е тъмно в стаята ми и защо трябваше да влизаш по този начин?
- Ния! Това не е стаята ти. Баща ми затваря тук хората, когато мисли, че са много зле. Трябва да те изкарам от тук. Ще те заведа другаде.
- Отиваме на почивка?
- Искаш ли да останеш тук?
- Извинявай, чрез хумора преодолявам нещата по-лесно.
- Но определено не го правиш по-лесно за мен.
- Няма повече.
- Хайде, ще отидем в манастира.
Повежда ме за ръка. Дава ми своето горнище, за да не се познава, че съм аз. Влизаме в манастира и ни посреща много приятен мъж с расо.
- Добър вечер. Вие откъде сте?
- Бургас...
- Свищов...
- Последно откъде?
- А, аз мислех, че питате за къде. Ха-ха-ха. От Бургас за Свищов сме, но решихме да се отбием до тук - оправя недоразумението Ийън. Или поне се опитва.
- Доста сте се отбили. Няма проблеми, добре сте дошли. Двойка ли сте?
- Не, бе, тройка сме. Може да се присъединиш...
- Извинете я, тя не е в настроение. Кучето й умря вчера.
- О, разбирам.
- Иначе да, двойка сме си. От година.
- Добре, ще ви дам една стая с двойно легло. От тази страна, че другата сме я заели на един приятел от психиятрията, има малко хора там сега...
- Аха, разбирам. Може ли малко по-бързо, че приятелката ми иска да поспи.
- Не исмам да спя.
- Ех, вие младите все не сте на едно мнение.
Ийън се оправя с попа, а аз разглеждам какво има из сградата. Много икони и повечето наистина са адски красиви и запазени. Виждам, че двамата тръгват по някакви стълби и решавам да ги последвам.
- Ето, това е стаята ви. Не предлагаме храна, но ако сте гладни, ще донеса от семейната трапеза.
- Не, благодаря ви. Яли сме.
- Какво? Ти може да си ял. Аз не съм.
- Ния, не се държиш нормално за човек в твоето състояние. - попът явно не чу нищо от последните ни думи и излезе от стаята.
- Извинявай, не знам как да се държа. Ако спра с шегите, ще се срина съвсем. А ако не ми даваш да ям, ще..
- Стига, please. -прекъсва ме преди да завърша шегата си. - Знам, че ти е трудно. Ще се справим. Ако си толкова гладна ще ти купя нещо.
- Не съм гладна толкова... И каква беше тази глупост? Какво ще търси млада двойка като нас в Свищов? И защо ще минава през някакво забутано село? Oсобено, когато кучето им е умряло....
- Не знам, това ми хрумна. Искаш ли да се разходим наоколо.
- Ако някой ни види?
- Ще стоим само от страната на манастира. По-късно ще отида да видя баща ми. Казах на човека, който уж те пази, да си трае.
- Благодаря ти за всичко, наистина.
- Няма за какво. Казах ти, че видях нещо в теб. Ще те пазя и заедно ще докажем, че не си луда. После ще ми платиш.
Разхождаме се около манастира. Сядаме на беседката, която преследвах преди да ме подгони онзи мъж. Смеем се и си приказваме за всякакви неща.
- Знаеш ли why is six afraid of seven, Ния?
- Не. Why, Mr. Ийън?
- Защото seven ate (eight) nine. Голяма шега...
- Ха-ха-ха-ха.. забавен си. Наистина.
Започвам да си спомням все повече неща от миналото ми, които Ийън записва на диктофона си. Не мога да се сетя нищо, което да е от преди месец. Всичко е от преди повече от половин година.
- Не се ядосвай, Ния. Всичко с времето си.
- Искам всичко вече да свършва.
- Ще се справим. Хайде, да отидем да хапнем по нещо и да те връщам в манастира.
-Добре. Моля те, намери Ицо и му кажи, че съжалявам.
- За какво?
- Ще ти обясня после. Хайде върви.
Оставам сама в стаята. Трябва да кажа, че като за манастир, стаята изглежда доста добре. Мислех, че ще е на свещи, но не е. Има си много добра лампа. И някакво Евангелие, което смятам да почета.