Проза

Дея - 4-та част

18 Май 2011, 14:14 (последна корекция: 25 Ноември 2011, 6:25)

ДЕЯ

I V

Беше минала половин година, а Дея бе все унила, тъжна и замислена, отхвърлена и обидена. Не беше излизала никъде. Хората в селото не харесваха новото семейство, защото им се струваха богати и надменни. Сега, когато ги нямаше, всичко беше по-спокойно.
Една неделя Дея разбра, че семейството на мистериозното момче, на което така и не беше научила името, ще идва до село, за да оправят някакви докуметни. Към вторник трябваше да пристигнат. Очите й светнаха, надяваше се той също да дойде, за да го види, но още му бе обидена и много сърдита.
- Дея, много си замислена днес. Чу ли, че твоят любим ще идва за един-два дена? Няма ли да се видите? - подигравателно подхвърли Сашо, най-големият обожател на Дея, когато я видя на пейката пред пощата. - Той е голям смешник, не знам какво му хареса.- продължи той. Дея го изгледа накриво.
- Сашо, престани да ми говориш за него. Не ми е любим. Аз харесвам теб. - закачливо подхвърли тя. Вече не смееше да мечтае за градски момчета. - Някой ден може да се оженим. А и ти нали идваш от града? - закачливо подхвърли тя. Сашо наистина беше красиво, но много буйно и невъзпитано момче. Той бе дошъл от града преди около пет години заедно с брат си, понеже баба им почина и им остави имота си. Беше на около двадесет и три години. Проблемът му беше, че много пиеше и всички му се караха, защото правеше глупости.
Сашо продължи към къщата на един свой приятел. От него взе един пистолет, за да застреля едно куче, което му крадеше по една кокошка почти всеки ден.
- Само ако решиш пак да пиеш довечера, прибери пистолета у вас. Да не стане някакъв проблем отново. Чу ли? - каза приятелят му, понеже знаеше за пиянските истории, свързани с неговото име.
- Добре, де. Аз и без това ей сега се прибирам към нас. - отговори Сашо, но веднага след това отиде в кръчмата.
Малко по-късно вечерта той и приятелите му бяха се събрали пред магазина и пиеха вино. Видяха, че пред рибарника имаше някаква кола и разбраха, че семейството се е върнало. Това уплаши Сашо. Чувстваше, че евентуалната му връзка с Дея е в опасност. Той нервно извади цигарите си, но осъзна, че няма запалка, а магазинът вече не работеше. Никой от приятелите му не пушеше.
Малко по-късно, вече беше се стъмнило, се мярня сянката на някакво момче в далечината, което си играеше с кибрит.
- Ама това е любимецът на Дея! - обади се някой.
- Дайте да го сплашим тогава, че Дея да види какъв боклук е, като го натруша. Да му хвърлим един тупаник, да вземем кибрита и някой друг лев. Те родителите му май имат много пари. - каза изнервено Сашо, който вече беше пийнал доста.
- Ей, кибритена продавачке! Я си дай кибрита! Пък и парите, че нещо съм закъсал. - продължи той, вече обръщайки се към силуета с кибрита. Не се чу никакъв отговор, а момчето дори не се обърна, продължи да върви напред и сякаш нарочно забърза крачката си.
- Гледайте го как се прави, че не чува. Много е смел. Ще му видя сметката ей сега. - каза Сашо на своите приятели и извади пистолета. Те знаеха, че той няма да посмее да гръмне, затова не обърнаха внимание и си седнаха на пейката. Момчето с кибрита хвърли една клечка, сякаш демонстративно, но продължи смело да си върви по пътя без да се обърне. Леко се засмя.
- Гледай сега, малкият. Не се прави на интересен! Или ми дай кибрита и парите си, или стрелям! Едно мърляво куче по-малко на тоя свят. - изкрещя пияният младеж, почти настигнал момчето с кибрита. То отново не се обърна.
- Аз няма да те гоня, бе боклук. Като кажа нещо, то става, без аз да се напрягам. - Сашо вдигна пистолета и гръмна по момчето. Чу се силен изстрел. Няколко пъти. Угасна кибритената светлина, а искрите от куршума сякаш засенчиха дори луната.
Момчето се строполи на земята. Останалите младежи от компанията на Сашо погледнаха уплашено и забягаха нанякъде. Сашо стигна до момчето, взе кибрита, парите и гердана на простреляния и го погледна отблизо.
- Какъв смешник! - каза той и спокойно закрачи към дома си. По пътя запали последната клечка от кибрита и забеляза, че тя е по-различна - червена. Той осъзна, че момчето явно я е пазило за нещо. Това не го интересуваше. Извади я от кутията, но преди да я доближи до цигарата си я изтърва в чешмата.
- Е, не ми е спешно да пуша - каза си той и прибра цигарата обратно в джоба си. Прибра се.
На следващата сутрин Дея се бе запътила към магазина. Беше вторник. Сърцето й туптеше силно, а тя самата бе много притеснена. По пътя срещна малкия Стефчо, който все търсеше вниманието й.
- Ей, како! Погледни тези рисунки! Те останаха от твоето гадже! Ха ха ха... - каза подигравателно Стефчо, без да осъзнава какво точно говори.
-Абре, Стефане! Върви да играеш с другите деца и с мене не се занимавай - отвърна тя, без дори да погледне към детето.
-Ама, како, виж тука. То даже ти пише името! Има и моето на една друга рисунка, но пък аз няма да ти я покажа..
-Я дай тука! Какво е това? - тя грабна листите и остана изумена. На рисунката беше изобразена пейката пред пощата и едно момиче, досущ като нея, седнало там.
- Ти откъде ги имаш тези неща, бе? - попита тя.
- Той ми ги даде преди време. По-точно аз си ги поисках и леко ги откраднах...
- Как се краде леко, Стефчо? Той или ти ги е дал, или си си ги взел сам. Момчето не разбра ли, че са в теб?
- Разбра, ами, как иначе! Нацупи се, ама като не може нищо да ми каже, ми ги даде. Даже му взех и няколко стотинки от джоба.
- Е как нищо няма да ти каже, бе! Това е кражба!
- Абе, како Дея, как да ми каже нещо като момчето е нямо, бе. То не може да чува, нито да говори. Аз нали заради това се възползвах, че няма да се кара като тебе...
Дея стоя около десетина минути втренчена в малкия Стефчо и не знаеше какво да каже. Чак сега бе осъзнала какво се беше случило в онзи толкова съдбовен ден. Причерня й, сърцето я заболя. Спомни си цялата случка. Реакцията й тогава беше груба и нечовешка. Тя хвана листа и го хвърли на земята без дори да го погледне, защото беше ядосана, че той не посмя да й каже "не" в очите, а дори имаше наглостта да й се присмива в такъв момент за това, че не може да чете. Както всички други. Сега тя мразеше не него, а себе си. Осъзнала бе, че не той се е подигравал на нея, а тя на него и то - без да го осъзнае. Той не е можел да я чуе и да й отвърне, но е искал да й каже нещо с листа. Дея не бе допуснала момчето до себе си и сега съжаляваше ужасно много. Много седя и мисли докато се опомни. Сълзи потекоха по лицето й, но беше напразно. Сега Дея си спомни, че след като хвърли листа, тя дори не погледна към глухонемия, а просто се прибра. И го намрази. Единственото, което й мина през главата тогава, бе, че той също както нейните съученици й се присмиваше заради това, че не беше ходила на училище и не може да чете. Важно за нея тогава бе единствено това, че е разпознала началното "не", без да се замисля колко много неща може да води то след себе си. Вече обаче бе късно да направи каквото и да е. Много, много късно. Той бе мъртъв.
Дея се затича към рибарника, където се надяваше да види своя любим, седнал на оградата, отново да рисува нещо или да гори клечки от кибрит. Уви, там го нямаше. Тя искаше да му се извини, да разбере какво е пишело на листа. Когато се върна към магазина разбра, че нещо не е наред. Щом научи какво се е случило, тя заплака. Сашо отиде при нея, за да я успокои.
- Дейке, не плачи. Ще разберем кой го е направил това зло. Виж какво са намерили в него. - убиецът подаде на Дея един лист, който беше извадил по погрешка заедно с парите от джоба на момчето, секунди след като го бе застрелял. Дея през сълзи погледна листа и видя познатото "не". Разгърна го и помоли Сашо да й прочете написаното:
" Не чувам какво си ми пуснала. Не знам дали си разбрала, но аз съм глухоням. Майка ми умира, затова заминаваме в родния й град. Обичам те!. Ако и ти мен, ще остана тук, за да сме заедно. Напиши ми какво мислиш, моля те! Важно е. За да погледна в очите ти отново, бих изгорил и последната клечка от кибрита в ръката си, дори той да единственото, което би могло да ме топли зимата. Освен това, тази последна клечка ще бъде онази, която съм пазил от малък. Тя ми е скъп спомен от майка ми и е червана - нейният любим цвят. Искам само ти да си до мен и ще ти го докажа точно с тази клечка.. Бих дал живота си за теб.Ако ти не ме обичаш - обърни се и тръгни по пътя си. Аз няма да те забравя. Да паля ли клечката? "
Сашо осъзна какво бе направил: бе убил глухонямо момче, защото то не беше способно да го чуе, беше убил сърцето на своята любима, беше убил и една голяма любов. Дея не спираше да плаче, а Сашо за миг наистина се разкая. Опита се да я успокои, да успокои и себе си. Ясно си спомняше как изтърва точно тази червена клечка, след като уби момчето. Ей така, без причина.
Мина време, случилото се отшумя. Година след убийството Сашо и Дея се ожениха.Тя беше облякла розовата рокля, предназначена за щастливи дни за пръв път, откакто я беше прибрала, но не осъзнаваше, че от този ден нататък тя нямаше никога да бъде истински щастлива. Никой не разкри кой е убиецът на момчето с кибрита и нито Сашо, нито някой от приятелите му заговориха някога за случилото се онази нощ.
Дея беше щастлива, че е с човека, който й отвори очите за момчето, в което беше влюбена, че й прочете неговите последни думи към нея, че й помогна да осъзнае, че това е била голямата й любов. Тя го боготвореше, без да знае цялата истина. Радваше се, но не осъзнаваше, че това е човекът, който отне живота на любимия й, който запали последната, най-важната клечка кибрит на тяхната любов и я хвърли в чешмата. Остави душата на момчето да премръзне без тази клечка любов и не му даде възможността да види очите на Дея за последен път, както то бе помолило.
Вечерта след сватбата Сашо беше тръгнал да пали печката, но изтърва кибритена клечка върху една от чантите на Дея. В нея беше розовата рокля на майка й, която пламна. От нея не остана и парченце. Сашо повече не посмя да се докосне до нито един кибрит.
От този ден насам младите живеят добре, но в селото и до днес не се е появявал гълъб.