Лирика

Вик

17 Декември 2010, 12:43 (последна корекция: 15 Октомври 2012, 17:06)

Аз стоя и оплаквам съдбата си.
Вик! Душата крещи от самота.
Боли ме от всички допуснати грешки.
Стене и вика сърцето кървящо,
прободено от мен, чезнещо в мъка.
И то така - вик - и нищо повече.Вик!
Мине ден, два, може и месец, и аз все се сещам.
Не мога да си простя стореното.
Беззвучен, далечен вик е моята молба да върна времето.
Да върна него. Вик - глас в пустиня.
Самота, тъга, разкаяние-това съм аз.
Това излъчвам и повтарям, каквото и да правя.
Вик един, равняващ се на цял един живот.
Вик! Върни се и със мене остани. Вик!
Никой не чува, сърцето тъгува.
Сили няма от къде да събира. Самотно умира.
Вик...
Тор...Сърцето, моето малко сърце, вече не бие.
То се превърна в тор, подхранваща безнадежните
ми копнежи да погледна отново в онези две очи.
Вик, тор - всичко, което искам, което имам и което отдавна загубих.