Импресии

Гневът

25 Март 2018, 13:38 (последна корекция: 27 Март 2018, 16:55)

Нали знаеш онова чувство – края на лятната ваканция, първият студен и дъждовен ден? Знаеш, че скоро трябва да се връщаш на училище и студът се завръща, започва да вали. Сякаш всичко хубаво се изпарява. Няма начин като малък да не си се чувствал така.
Аз сега се почувствах така. Погледнах през прозореца – днес е един от най-горещите дни това лято. Аз не усещам, защото съм пуснала климатика. Слънцето не се вижда и изглежда сякаш навън е студено. Сякаш лятото свърши и всичко започва отначало - тегавата зима, самотата. Самотата, ***чо!
Празно ми е. Уж си имам приятел, а съм ужасно сама. И толкова искам да те видя, че вече ме боли само като си го помисля. Защото няма какво да направя. Да, мога да наглася нещата, мога да ти се моля, докато най-накрая отговориш на съобщението ми и все пак ми отделиш десет минути. Но нищо не печеля от това. Нищичко! Не искам да излизаме по този начин. Искам да искаш да ме видиш. Защо не искаш? Боже, ще се побъркам!
От вчера съм толкова решена, че искам и трябва да ти кажа всички тези неща, но нещо продължава да ме спира. Освен това, че по цял ден стоя в скапания фейсбук, за да те засека и да ти пиша. Не ме бърка какво ще си кажеш, просто имам нуждата да изляза с теб. По-рано го споменах, помниш ли? Казах, че вероятно някой ден ще имам нужда да те видя и ще дойда до у вас. После казах, че не вярвам да стане така и че скоро ще ми мине. Не, не ми минава.
Моля те, просто ми помогни! Пиши ми...едно „как е” - ще свърши работа. Защо нещата станаха така? Ох...
Забавно е как дори нямаш представа какво съм готова да дам и от какво мога да се откажа за теб и безразличния ти задник...
Най-накрая те видях онлайн и ти писах. Очевидно няма да отговориш. И не знам кое боли повече – това, че не ти пука; това, че не те интересувам или това, че за пореден път ти пиша, очевидно се излагам, а на теб ти е през оная работа. Наистина не знам откъде идва болката... :( Но я има. О, да, има я!
Голяма главоблъсканица е всичко.От онези, дето ти измарят сърцето, не главата.
Може би трябва да се откажа. Вече наистина. Какъв е смисълът? Аз в тези неща съм много отговорна и вярвам на няколко прости принципа. Липсата на интерес и внимание от страна на някой човек е достатъчно показателна. Какво се опитвам да постигна всъщност? Досега щом не си искал да излезем какво ще се промени, ако аз ти кажа, че искам? Поне ще знам, че и ти го знаеш, но реално няма нищо да се промени. Може би някои неща са създадени, за да не се разпространяват. Като сифилиса.
В тази секунда всичко стана още по-просто. Каза ми, че нямаш време, защото работиш? Казах ти, че искам да те видя много, извиних ти се, че досаждам и ти отговори: „ИЗЛИЗАМ”!? Мисля, че наистина по-лесно не може да стане.
И вярвам, че човек трябва да стига до тук. Да знае, че другият е наясно за какво става дума и съвсем еднозначно да го отпраща. Ненормално е изобщо да не се пробва от страх, че ще бъде отхвърлен.
Благодаря ти поне, че го направи толкова очевидно. Макар че можеше да го кажеш още по-директно, за да боли повече. Добре е, че съм достатъчно умна, за да се досетя. И достатъчно състрадателна, за да приютя болката в себе си, да не стои сама.
Пита ме „защо толкова много?”. Дори не разбрах за кое питаш – защо толкова ти досаждам или защо толкова искам да те видя. Всъщност няма значение, защото ти така и не си и направи труда да получиш отговор.
Трябва да спра да мисля толкова. В крайна сметка вече не само си мисля, че предполагаш, че съм се вманиачила. Вече със сигурност го знаеш. Май и аз сега го разбрах. И се радвам – защото безразличието ти сега ще ме откаже. Поне се надявам. Ще е хубаво да спра тук, на границата на психично заболяване. За малко да ме побъркаш.
Дори не ти се сърдя. Наистина не знам какво стана, но явно е за добро. Страх ме е, че вече не знам как да мисля и за какво да мисля, освен за теб. Сякаш голяма част от мен ще изчезне с теб. Може би аз не съм себе си без онова от теб, което носех дълбоко в душата си. Дори не помня каква бях преди теб. Съществувах ли изобщо?
Тъпото е, че в такива моменти си казвам по принцип – „не е за мен” и ако имам приятел, както сега, си оставам с него, осъзнавам, че държа на него и всичко е окей. Сега не си казвам, че не си за мен, защото никога не съм мислила, че си. Но и не чувствам нужда дори да мисля за другия. Ха-ха – нарекох гаджето си „другия”. Можеш ли да си представиш? Не, защото не те интересува.
Хубавото на всички тези неща, които ти пиша тук, е, че ми олеква. Споделям ти всичко, без значение дали те интересува или не. Това ми стига, за да се чувствам малко по-добре. Лошото е, че наистина ми се иска да ги знаеш, а реално знам, че няма никакъв смисъл. Всичко си има плюсове и минуси, предполагам.
Вече наистина трябва да спра да ти пиша. Постепенно. Хубавото на това да си силен човек е, че в такива моменти гледаш от положителната страна. Направила съм всичко и за мен това стига. Твоите постъпки са си за теб. Аз знам, че няма да съжалявам, че не съм ти показала какво чувствам. На принципа съм, че човек трябва да показва какво му е на сърце, без да мисли за последствията. Така си е.
С теб наистина имахме нещо. По-скоро аз го имах. Ха-ха-ха. Боже, наистина съм жалка! Никога досега не съм писала съобщения на някого с ясното съзнание, че нямат и грам значение за него, но пък в същото време си изразявам чувствата и знам, че той би ги разбрал. Аз и до днес не знам какво искам...исках от теб, от нас.
Осъзнах откъде идва болката, ****не. От това, че не съм спирала да мисля за теб по една или друга причина. Дори да говоря за теб. И бях до теб, когато знаех, че имаш нужда. Исках го, но главно направих всичко за теб. Да, съжалявам за някои неща. Най-вече за това, че исках да се отдръпнеш от мен, за да ти е по-лесно на теб, без да знам, че на мен ще ми стане толкова трудно. Въпреки всичко смятам, че, ако мога да върна времето, ще направя същото отново. За теб...
А ти какво правиш сега? Много добре разбра, че имам нужда(отврат!) да те видя. Както ти имаше нужда да излизаш тогава с някого, помниш ли? И аз излязох с теб. Излязох дори през деня, макр че мразя да излизам в жегите. Но го направих. А ти сега нямаш и половин час. Нямаш дори малък интерес да разбереш какво става, че те търся толкова. Все пак преди месец и един път не съм ти писала аз. Колко искам да се върне това време само! Тогава не ми пукаше и грам за теб. Понякога дори не ти отговарях, а, когато го правех, беше от съжаление. Защото мразя да се държа лошо с когото и да било.
Сещайки се за всички тези неща, дори не знам какво видях в теб. Никога не съм казвала, че си адски красив, че си много пекан, че имаме толкова общи неща. Не, никога. Честно казано, не си се отличавал от другите. За мен обаче беше специален. Е, още си. Не различен, просто специален. Сигурно такъв ще останеш винаги. И ми беше хубаво с теб. Адски хубаво. А още не бяхме започнали.
В крайна сметка си ТОЧНО като всички други неблагодарни, егоистични прасета. И въпреки всичко още ми пука за теб. Толкова е объркано всичко, че сама се ядосвам на себе си. И се наказвам с това да те искам. Сурово наказание!
Продължавам да усещам, че ще съм до теб, ще ти бъда приятел, опора, стига да ми дадеш тази възможност. Дори бих искала да взема част от болката ти, ако имаше как. Все с нещо да ти помогна...
Бях права за едно нещо – днес беше наистина дъждовен ден. Голяма буря излезе.
В мен също.
P.S. Опасявам се от това, че те искам, не от това, че няма да те имам. Странно, а?
30.07.2013г.
8

Рейтинг: oще няма оценки